За името на един светец

 Параклисът

         Тази история е много стара. Тя е като осъществена детска мечта. Но без да имам смелостта да си я представям като осъществена, когато се роди. Познавах Гърция само от картичките на роднините ми и от техните подаръци. Те идваха по Великден, за да се видят с родителите ми и най-вече с баща ми, с когото са кръвна рода. Аз ги възприемах за хора от друга планета – шумни, весели, силно здрависваха и се смееха гръмко. Учиха ме да повтарям  ‘ясо’, ‘паракало’, ‘евхаристо’, ‘каленихта’ и аз запленена от ентусиазма им после записвах на кирилица, за да не забравя думите до другия Великден.

На татко не му беше позволено да ходи там. Нищо,че  в паспорта му пише – роден в Гърция. И родителите, и братята му бяха родени там. Никого не пускаха. Беше в края на 70-те, началото на 80-те, а аз щях да тръгвам на училище и вече мечтаех за страната на шумните и винаги засмени хора...

2007 година е. Синът  ми ще бъде в 1 клас.  Българите вече пътуваме зад граница само с лична карта в страните от Евросъюза. Спонтанно предлагам на баща ми в поредицата от почивни дни около 6 септември – да скокнем до роднините. Ако са ни забравили, просто ще се разходим из Тесалоники, Драма, Кавала и ще се приберем след 2-3 дни. Баща ми е развълнуван. Чуди се, двууми се. Казах му,че ние със съпруга ми тръгваме, ако има желание - и в последния момент да е -  взимаме го.

На границата показваме личните си карти, а баща ми постоянно повтаря- „Сега ще ви върнат заради мен. Какво ще правим, а?’ Приех нещата, каквито са. Обявих,че ако върнат него - всички си се връщаме и значи не е трябвало да ходим. Митничарят бегло погледна документите и  се усмихна добронамерено. Тук не помня думата, която каза- нямах я записана в тефтерчето. Но жестът беше красноречив.
 Бях ходила в Солун  и преди, както и съпругът ми, но  градът сега ми се стори още по-оживен и безконечен. Навигаторът ни нямаше подробна карта  и си купихме солунска, че да намерим адреса на роднините ни. Срещата беше преливаща от емоции- за баща ми едни, за мене детството ми се завъртя, а синът ми се вълнуваше кога ще ходим до магазина  за играчки – имаме си традиция от всеки град, който е посетил да му купуваме количка. На другия ден се отправихме към Драма. Сателитно градче-селце на Драма, е родното място на баща ми. Избрахме по-дългия път- онзи покрай морето. Някъде край езерата над Халкидики помня,че спряхме за почивка до един от многото крайпътни параклиси и аз се заопитвах да сричам на гръцки: „А-ги-ос Сти-ли-а-нос”.

Хм, зачудих се това съвременно име какво място има сред светците. Че това име е модерно, ново. Кога някой си с това име  е станал вече светец. Реших,че е приумица на гръцкото православие. Запомнете това име и вие.

Направихме си плаж в Кавала и се отправихме в посока за Драма. Срещата там беше още по-трогателна. Заваля ситен дъжд  благодарение, на който скрихме всичките си сълзи къде от радост, къде от тъга по миналото. На следващия ден предстоеше най-вълнуващият миг, заради който всъщност  си струваше цялото това спонтанно, но планирано в мечтите ми от дете, пътуване. Родната къща на баща ми е съборена преди десетилетие, но по негови детски спомени и по думите на родителите му, той знаеше точното и нахождение. Параскевас - братовчед на баща ми, при който бяхме отседнали ни помогна да го намерим. Къщата била срещу някакъв параклис. Между къщата и параклиса имало издигната височинка, на която децата играели- ‘тумба’ повтаряше баща ми. Параскевас е работил като зъболекар преди години тук и познаваше почти всички възрастни наоколо. Тръгна нанякъде с бърза крачка, въпреки 80-те си години. В една от къщите му отвори друг възрастен мъж и му даде напътствия- не разбирах думите, но сякаш знаех какво му казва. Баща ми тръгна с братовчед си към къщата на възрастна жена. Традиционно  за стариците в Гърция, тя носеше черни дрехи, на фона , на които още по-силно личеше гръцката и белота. Баща ми и Параскевас говориха с нея в двора и. После тя бавно запристъпя и развълнувано излезе, за да покаже къде в съседство до тях са живеели моите баба и дядо. Кога била съборена къщата и накъде гледала. Мястото беше потънало в зеленина. Застанах с гръб към него, където е била постройката и ... бързо разпознах  знаците – точно срещу мен беше параклисът, за който говореха бащините ми спомени, а между параклиса и къщата нямаше вече ‘тумба’, а съвременна детска площадка. Синът ми се спусна да се катери по пързалката и да се люшка на люлката точно на това място, на което някога се родили детските спомени на дядо му. А параклисът? Вече не сричах, а оживено казах на глас- ‘Агиос Стилианос’! Помните го, нали? Същият светец , на чието име се чудих по пътя. Запалихме свещи, помолих се. Сякаш светостта му ни беше напътствала през цялото време.

 Праклисът, пред който е била някога къщата          Икона на Агиос Стилианос

Пред една от съседните къщи в родното място на баща ми

Любимият ми Плаж в Гърция

Горещият август. Най-морският месец от горещото лято. Още по-горещо ни става като си представим плажовете на Халкидики, които ни примамват да се потопим в белите води на Бялото му море. Топим разстоянието, тръгнали рано сутринта по хлад, от родния Пловдив. Тесалоники се събужда по гръцки- около 10. С чаша фрапе. Но ние го подминаваме, макар и  с  възхита от гледката към безкрайния му завой, който е образувала неговата снага. А долу пак блесва  това гладко и чисто море. Следваме пътя до първия ръкав - Касандра. Прекосяваме моста на Неа Муданя. Следват адашките Неа Потидея и Неа Фокея. Някъде тук в последното се смята,че е преминал и Свети Павел. Вълнувам се. А синът ми е толкова зажаднял да докосне вълните, че се спираме на плажа да откраднем мидички. Признавам,че предвидих и още на тръгване сутринта, си сложих банските. Нямам търпение за плаж- всеки един, който се появява пред очите ни, е все по-примамващ, романтичен и приканващ ни.По предварителна информация знам,че Афитос ще ми хареса.Настоявам да поостанем. Четох резюме за калдаръменото градче – тук горещината вече ни смазва и е време да я  компенсираме със сладоледено изкушение. Имаме си и любимо гръцко такова- не мислим много, но няма време да го ям - гледката към брега ме омайва с най-лазурното синьо, което преди си мислих, че съществува, само нейде из далечните Кариби. Навлизаме още 3-4 км навътре в ръкава и пред нас е табелата на Калитея. Звъня на Никос и той идва да ни посрещне. Настанява ни, а ние само оставяме багажа и тръгваме за ‘паралия’. Плажът разбира се.Гледката отгоре е обещаваща.Приближавайки надолу се изненадваме от добре уредените, на пръв поглед дребни и рутинни неща, но сравнявайки с бг плажовете, липсващи от пейзажа. Безплатен паркинг. Не знам как, но побира всички дошли да се къпят. Асфалтирана алея до кея. По нея татковците навлизат с колите си да оставят децата с целия им антураж от надуваеми забавления - пояси, топки, дюшеци и какво ли не и после се връщат до паркинга – как никой не се изхитри да остави колата си близо до себе си. На самия кей- семпъл асансьор или подобие на такова, което помага на хора в инвалидни колички да се потопят в морската вода. Цената за сянката по плажа  включва и двата шезлонга, и масичката до тях и обслужването от усмихнати и говорещи многообразие от езици младежи, които сервират от бара разхладителни напитки и фрапе, разбира се. Пясъкът. Никога не съм вижадала активен плаж без поне фасове по него. Рано сутринта, същите онези момичета и момчета от бара ( а те са няколко такива заведения), минават с мрежички, в които улавят останалите от предния ден боклучета, сякаш ловят пеперуди-толкова са малко. Водата - прозрачна, без разлика в температурата и с  тази на въздуха. Навлизам навътре и се опитвам да изгубя от поглед стъпилите по дъното ми пръстчета на краката- прозрачно е. И чисто. Хората. Заобръщах се назад, за да видя на кого се усмихват, когато неволно срещнеш поглед с техния.Дружелюбни са. И никой не се нерви на децата. Но и децата им са едни такива неревливи и спокойни. Оставят без капка притеснение по масичките си всички ценности- телефони и портфейли, докато ние грижливо крием нашите по дъното на плажната си чанта. Чудя им се. Не за дълго. Тук не се краде. Оставяме и ние нашите ценности и семейно се потапяме сред белотата на люмия ни плаж в Калитея. Нямам търпение да дойде пак август!

Любимото място на моето семейство в Гърция

                   Събота е, и нямам търпение да стана рано и да пооправя къщата си след            поредната изтощителна седмица. Не че и преди не съм правила почистване на дома си, но ясно помня как  ми се  запечата един момент при семейно пътуване до южната ни съседка, откакто драстично промених  стила  си на чистене.

По лични наблюдения - гърците са изключително чистоплътни хора. Винаги ми е правило впечатление как ухаят приятно. Как добре изглеждат и колко са спретнати домовете им. Помня едно пролетно ходене със съпруга  ми  до Едеса, когато активно по полетата на Елада, бяха наизлезли селскостопански работници. Облечени бяха със специално пригодени за работа в полето дрехи. И става дума за частни дребни стопани, които вероятно през седмицата са при някой работодател, а в уикенда обработваха памучните  си  и прасковени плантацийки.

Та ... на море сме. В любимата Калитея (тук спокойно мога да се включа и в темата ви за любим плаж). Никос ни посреща нетипично сдържан в жестикулирането, но с широка и щедра усмивка. После разбираме по перфектния му немски,че е възприел сдържаността си  от пребиваването си в хладна Германия. С припечеленото от там се връща в страната си и прави хотела, в който отсядаме ние. (Патриоти- другата типична черта за гърците. Можем да се учим от тях и на това.)

Разбира се,че си има всичко в хотела. Никос търпеливо и последователно ни обяснява,че всеки ден се чисти, но за всеки случай ни показа пълен набор от метли, лопати, мопове и кофи, строени на всеки етаж. Препоръча  ни като се посъбере  пясък от хавлиите и сандалите ни,  да го измитаме- надрасквал паркета, запушвали се сифоните на терасата и в банята. Обещаваме, нали не трябва да се излагаме  като чужденци, па макар и съседи.

Запротестирах мислено- та нали всеки ден се чистело. Но още на другата сутрин, снимайки изгрева над  отсрещна Ситония, чух метличките и лопатите как събират прилежно песъчинки на етажа. Съседът ни премиташе, докато благоверната му си пиеше кафето на терасата.

Казват,че гърците са мързеливи. Дали заради климата, заради тертипите да си взимат полагаема почивка по обед, не знам. Но мисля,че това не е мързел. Гърците са открили най-универсалната рецепта за труд. Да умееш да работиш, означава да  знаеш как да си почиваш. Нашият севернобалкански синдром  ‘за лудо работи, залудо не стой’, сякаш е някакво състезание-опит. Отразява ни се и на увесените носове, и на смъкнатите от умора рамене, и на отпуснатото приведено тяло.

Широките и щедри усмивки са плод на щастливо отпочиналия  човек.

А най-добре нашето семейство отпочива и се чувства в Калитея. Красивата гледка към Ситония, ситният безкамъчен пясък, най-бялото  на Бяло море и щедрите на усмивки гърци, ни карат да се връщаме вече няколко лета на този бряг.

Моето любимо гръцко ястие

„Му-са-ка?” Учудването на американските съученици на Тула, която си носеше в кутия от родната манджа, за да обядва, винаги ме е разсмивало в незабравимата комедия „Моята голяма, луда гръцка сватба”. Склонна съм да мисля,че повечето ястия на Балканите са си наистина Балкански, а не непременно национални. Не искам да обидя никого, но как да прецениш дали гръцките или турските баклави са по-сладки и ароматни.Ами българските? Кое кисело мляко е наистина най-вкусно? Или пък млечната салата, която се прави от него, или пък прохладният, освежаващ таратор?
Винаги, когато пътуваме в Гърция с моето семейство, си поръчваме от свежото ‘дзадзики’, но смея да твърдя, че и у нас си правя не по-малко вкусна такава млечна салата . Естествено най-върви с прохладно узо.                                                                                                                               И сърми си правим  у нас, но за първи път опитах сърми със заешко месо, поляти обилно с бял сос,  в една таверничка в Панагица край езерото Вегоритида. Помня как  със съпруга ми попитахме сервитьора какво от местната кухня ще ни предложи и той запреглъща и добави: „Това, което най-обичам да ми приготвя мама”. Наистина сърмите  бяха вкусни!                                                                                                                                          Ястието, заради което  обаче започнах това писане,  и заради което си струва да възклинкнеш: „Пръстите си да оближеш!” е октопод на скара. Трудно мога да го сравня с друг вид месо. Малко ми напомни на пилешко, но доста по-плътно звучи. Има една хрупкавина по повърхността, която се слива с аромата на морски деликатес и те оставя в унес, докато преглъщаш. За първи път опитах това ястие в Калитея, Касандра. Искаше ми се порцията ми да е вълшебна и никога да не свършва. Затова си я и фотографирах. Препоръката ми е към всички, които опитват морска кухня – колкото сте по-близо до морето, толкова повече ще и се насладите. Поръчвали сме  си октопод  и в по континенталната част на Гърция, ако изобщо може  да се каже, че Гърция има континентална част. Сигурното беше,че са пипала от октопод, но мноооого малки октоподни количества в порция. На следващата година не пропуснахаме  да си отядем на   Χταπόδι,  докато летувахме  отново в Касандра. Ето и снимката:

                                  Сега наистина ще възкликна: Да си оближе човек  пръстите!:)