MrsPeach: За името на един светец

Параклисът

Тази история е много стара. Тя е като осъществена детска мечта. Но без да имам смелостта да си я представям като осъществена, когато се роди. Познавах Гърция само от картичките на роднините ми и от техните подаръци. Те идваха по Великден, за да се видят с родителите ми и най-вече с баща ми, с когото са кръвна рода. Аз ги възприемах за хора от друга планета – шумни, весели, силно здрависваха и се смееха гръмко. Учиха ме да повтарям ‘ясо’, ‘паракало’, ‘евхаристо’, ‘каленихта’ и аз запленена от ентусиазма им после записвах на кирилица, за да не забравя думите до другия Великден.

На татко не му беше позволено да ходи там. Нищо,че в паспорта му пише – роден в Гърция. И родителите, и братята му бяха родени там. Никого не пускаха. Беше в края на 70-те, началото на 80-те, а аз щях да тръгвам на училище и вече мечтаех за страната на шумните и винаги засмени хора...

2007 година е. Синът ми ще бъде в 1 клас. Българите вече пътуваме зад граница само с лична карта в страните от Евросъюза. Спонтанно предлагам на баща ми в поредицата от почивни дни около 6 септември – да скокнем до роднините. Ако са ни забравили, просто ще се разходим из Тесалоники, Драма, Кавала и ще се приберем след 2-3 дни. Баща ми е развълнуван. Чуди се, двууми се. Казах му,че ние със съпруга ми тръгваме, ако има желание - и в последния момент да е - взимаме го.

На границата показваме личните си карти, а баща ми постоянно повтаря- „Сега ще ви върнат заради мен. Какво ще правим, а?’ Приех нещата, каквито са. Обявих,че ако върнат него - всички си се връщаме и значи не е трябвало да ходим. Митничарят бегло погледна документите и се усмихна добронамерено. Тук не помня думата, която каза- нямах я записана в тефтерчето. Но жестът беше красноречив.
Бях ходила в Солун и преди, както и съпругът ми, но градът сега ми се стори още по-оживен и безконечен. Навигаторът ни нямаше подробна карта и си купихме солунска, че да намерим адреса на роднините ни. Срещата беше преливаща от емоции- за баща ми едни, за мене детството ми се завъртя, а синът ми се вълнуваше кога ще ходим до магазина за играчки – имаме си традиция от всеки град, който е посетил да му купуваме количка. На другия ден се отправихме към Драма. Сателитно градче-селце на Драма, е родното място на баща ми. Избрахме по-дългия път- онзи покрай морето. Някъде край езерата над Халкидики помня,че спряхме за почивка до един от многото крайпътни параклиси и аз се заопитвах да сричам на гръцки: „А-ги-ос Сти-ли-а-нос”.

Хм, зачудих се това съвременно име какво място има сред светците. Че това име е модерно, ново. Кога някой си с това име е станал вече светец. Реших,че е приумица на гръцкото православие. Запомнете това име и вие.

Направихме си плаж в Кавала и се отправихме в посока за Драма. Срещата там беше още по-трогателна. Заваля ситен дъжд благодарение, на който скрихме всичките си сълзи къде от радост, къде от тъга по миналото. На следващия ден предстоеше най-вълнуващият миг, заради който всъщност си струваше цялото това спонтанно, но планирано в мечтите ми от дете, пътуване. Родната къща на баща ми е съборена преди десетилетие, но по негови детски спомени и по думите на родителите му, той знаеше точното и нахождение. Параскевас - братовчед на баща ми, при който бяхме отседнали ни помогна да го намерим. Къщата била срещу някакъв параклис. Между къщата и параклиса имало издигната височинка, на която децата играели- ‘тумба’ повтаряше баща ми. Параскевас е работил като зъболекар преди години тук и познаваше почти всички възрастни наоколо. Тръгна нанякъде с бърза крачка, въпреки 80-те си години. В една от къщите му отвори друг възрастен мъж и му даде напътствия- не разбирах думите, но сякаш знаех какво му казва. Баща ми тръгна с братовчед си към къщата на възрастна жена. Традиционно за стариците в Гърция, тя носеше черни дрехи, на фона , на които още по-силно личеше гръцката и белота. Баща ми и Параскевас говориха с нея в двора и. После тя бавно запристъпя и развълнувано излезе, за да покаже къде в съседство до тях са живеели моите баба и дядо. Кога била съборена къщата и накъде гледала. Мястото беше потънало в зеленина. Застанах с гръб към него, където е била постройката и ... бързо разпознах знаците – точно срещу мен беше параклисът, за който говореха бащините ми спомени, а между параклиса и къщата нямаше вече ‘тумба’, а съвременна детска площадка. Синът ми се спусна да се катери по пързалката и да се люшка на люлката точно на това място, на което някога се родили детските спомени на дядо му. А параклисът? Вече не сричах, а оживено казах на глас- ‘Агиос Стилианос’! Помните го, нали? Същият светец , на чието име се чудих по пътя. Запалихме свещи, помолих се. Сякаш светостта му ни беше напътствала през цялото време.

Праклисът, пред който е била някога къщата Икона на Агиос Стилианос