вторник, 24 юни 2014 г.

Окото на Зевс



          С  толкова оскъдна информация  разполагах и вече наполовина бях обезверена, че  ще  успея да  видя, камо ли  да поплувам,  в лагуната сред скалите.  Бях  виждала само на снимка Гьола в едно списание, което често  ни  дава  идеи  за приятни  и  запомнящи се пътувания на цялото семейство. Маршрутите,  идеите, за които сме взимали от там, досега бяха перфектно описани и дори  относно неприятните изненади. Но за Гьола беше само  споменато. Имаше  една снимка и  кратък  текст,  който  потвърждава, че  гледката  е незабравима. Разбира се, че  първата  ми мисъл беше да потърся в интернет. Открих приказна галерия от снимки и клипове. Но как да стигнем и в коя точно част на остров Тасос е  Гьола? Сякаш никой не  искаше да разкаже. Сигурно, за да запази само за себе си мястото.  Гордостта и  щастието от това, че си  го видял,  все пак  карат всеки свидетел на красотата му, да  сподели за откритието си  нещо, и затова макар без обяснения – щастливците    бяха  постнали изобилие от  изображения.
Има щедри  хора, си помислих, когато открих подкрепеното  със снимки  описание на английски, публикувано от един румънец. Разпечатах си го и  тайно се надявах  да разпозная по-късно всички  белези по пътя за Гьола, упоменати  от него, въпреки, че  бяха минали  1-2 години, откакто самият той е  бил там.
***
Откъдето и   да  изберем  ферибот за  Тасос, незабравям да взема солети,  с които  да храним  гларусите. Долитат  толкова  грациозни  до ръката ти, и ако имаш търпелив близък човек с камера до  теб, ще  увековечите приятелството с  гларуса. Важното е ръката, която държи  храната за птиците да  е  високо вдигната, да не се плашиш  и когато гларусът се приближи да не  трепваш. Доверието на тези птици създава  усещане за взаимна близост, което  между хората  или  не се случва или ако  се  случва, е много по-бавно.
Всички, посетили веднъж вече  Тасос, имат поне по една сувенирна карта на острова, която  всеки получава рекламно още, докато чака  на опашката за ферибота. На картата има упоменати  по-големите  плажове и селища. На планинските  селца не е  обърнато особено  значение. В новите  издания е отразен и  Гьола, но  когато  ние  бяхме  тръгнали за там, все още го нямаше. Пристигането е свързано с   толкова много подробности, че първият  ден само  се впечатляваш и настройваш за предстоящото.  Традиционната обиколка на острова е приятна, лесна и зареждаща. Пътят  е покрай морето. След всяка негова извивка ти се иска да спреш, за да се любуваш на някое красиво  място. Иска ти се  да поснимаш, че когато  си  тръгнеш от  тук, мястото да е  част от теб и  споменът за него. Един ден, за тази обиколка с кратки спирания, е достатъчен, защото  по тази крива островът е  само около 100 км. За любителите  на плажове  е  нужно много повече.
     Гьола е това, което  исках да открия и затова  снимах всичко  наред. Навигаторски  се взирах ту в картата, ту в пътя, за да  не изпуснем надписа   на  къмпинг  Σειρηνες’, след табелата , на който - веднага  трябва да се завие надясно. Пътят от  тук изведнъж става прашен, неравен и е препоръчително да оставиш колата. Следяхме  по принтираните  листи с  описанието на румънския турист, но  не беше споменато нищо за време. Вървяхме по прашния път първо надолу, после надясно  без да  подозираме колко дълго  ще продължи това. Разбира се вода и  шапка са задължителни. Както и  удобните  обувки, а и  по възможност  хора до  теб, за  които си сигурен,че няма да те разколебаят и  да поискат да се върнете преждевременно.  Обнадеждаващо е, че срещахме  идващи - щастливците,   видели вече  лагуната. А  по мокрите  им коси, ставаше ясно и че са се къпали в нея.
    Нетърпението и  вълнението ми  растяха. Не  умея  да  плувам  добре и в  главата ми  постоянно си противоречаха двете  идеи - да скоча ли  в 3-4 метровата  лагуна сред  скалите или  да направя само  снимки  от брега и. Това още не  го знаех, но  всичко подсказваше,че вече  бях  сигурна,че  ще намерим Гьола. Блесна  морска вода. Учудих се ,че  толкова  бързо сме открили  мястото -  описанието  говореше за по-дълъг път. Оказа се малък плаж, който е отбивка вдясно от  пътя към  лагуната. Върнахме се десетина метра и  изведнъж  пътеката стана стръмна  и леко извита наляво, осеяна с  ниска маслинова гора наоколо. Горещината е непосилна и  спирането под сянката  на  маслините за кратко забавя  усещането,че  кожата  ти  прегаря под  слънчевите  лъчи.
Прашният  път те задавя и ако нямаш вода, умората и горещината, могат  да  те откажат. Пътят  свърши. Тръгнахме по  скалиста  пътека право надолу  към  морето, която  си личеше едва по бледозеленикавите надписи на латиница  Giola и  стрелките под  тях . Освен  безкрайната  синя  гледка на  открито  море и блясъка на  слънцето по  него, се чуваха и  оживени възгласи. По  тях се ориентирахме, че  нещо вълнува хората долу и  то е  твърде  близо.  Трябва да  си  почти на  2-3 метра до  лагуната, за да  успееш да я видиш. Отгоре се виждат  само скали.  В северната си част  е  оградена с  отвесна 4-5 метрова канара, която отляво и отдясно слиза плавно към морето. Точно преди да се свърже с  него, скалата  затваря лагуната в  пръстен. Мястото там е толкова ниско,че  при по-високи вълни , морето залива  лагуната  и  тогава  водата  в  нея  се охлажда и става по-свежа.Това е  и причина, дъното и да прозира като на планинско езеро. По-смелите скачат  от най-високо, други просто се любуват отстрани. Разбира се,че исках  да се потопя. А и  толкова горещина бях акумулирала,че  причините се увеличиха. 
         Окото на Зевс, както  е известна една от  легендите за Гьола , се отвори и за мен. Потънах в  сълзите му. Окъпана в  тях, сякаш измивах  душата си. Усещане като потвърждение  за кръщение. От ония моменти, след  които  благодариш,че си  роден точно тук и сега.
      Другата легенда разказва, че сам Зевс е направил тази лагуна , за да  има къде Афродита да се къпе необезпокоявана. Разказаха ми, че  туристи  французи открили преди  десетина години този земен рай, който до скоро е неизвестен. Дори вечерта, когато в  една таверна споделях  с  приповдигнато настроение за всяка наша стъпка и емоция, която ни отведе към  райския кът, един от местните, нескрито ми  показа недоволството си, че туристите вече масово посещават това място и вероятно скоро ще го опорочат. Опитвах се  да  разбера ревността му.  В  същото време мислих за споделянето на щастие. На свой  ред  разказах за нашата Рилска обител и нейните сини очи. За безразборното настъпление на псевдо туризъм  там в  последните  години. Тогава Костас замълча съпричастно и отиде да  донесе още ципуро.
      На връщане по прашния път от Гьола, срещнахме  и други ентусиасти, а в  ръцете им разпознах принтираните описания. Вероятно същите, които ползвахме и  ние. С огромно  удоволствие и широка усмивка кимах утвърдително на плахите им  въпроси дали са на правилния път за Гьола. Вече  бях от щастливците! Този земен рай  трябва да се види, почувства и изживее.